Спасението на удавниците

16179705_1609183102430652_3441684195638463142_oПървата по-дебела книга, която си спомням, че зачетох някъде на 7-8 години беше „Капитани на фрегати“. Помня задушните следобеди при баба ми и как бавно, но уверено напредвах през страниците. Мисля, че точно това беше моментът, в който се влюбих в четенето.
Започнах да чета „Ние, удавниците“ с очакването, че ще се насладя на подобни истории за морски битки и приключения.
Но тази книга се оказа нещо повече – цял един свят – необозрим и непредвидим. Възхвала на честта и силата на човека да оцелее независимо от изпитанията.
„Ние, удавниците“ ме накара да се усмихвам, да плача, да се ужасявам и удивлявам. Да копнея за безмилостното море, което носи смърт, но и надежда.
Карстен Йенсен е толкова добър разказвач, че на моменти забравяш, че четеш – сякаш седиш и слушаш легенди и истории, предавани от поколение на поколение моряци по палубите, пристанищата и кръчмите. Истински  морски „Приказки от 1001 нощ“.
„Ние, удавниците“ би допаднала на широк кръг читатели: и на тези, които се интересуват от историята, и на другите, за които е по-вълнуващо да изследват човешката душа.
Книгата ме спаси в мрачните, студени дни на зимата, за което съм благодарна. Би помогнала и на всеки, който е поизгубил вярата си във възможността за щастлив край.

На кого му пука за литературата?

stop-warДо скоро се вълнувах от българската литература. Участвах в групи, следях дискусии, коменитрах и страстно защитавах автори. Единственото, което си спечелих, бяха опънати нерви и прозвището „хейтър“. Неведнъж имах „щастието“ да видя как се прави „маркетинг“ на книга на български автор и изживях известен шок от това колко ниско са готови да паднат хората в името на смехотворни продажби и евтина популярност.

Много по-щастлива съм, откакто тези „книжни войни“ не ме занимават. Но неминуемо във фейсбук фийда ми току избухне някой актуален „литературен“ скандал.
Схемата в общи линии е една и съща – човекът Х скучае и решава да се заяде с човека У (когото мрази, защото има повече лайкове, продажби, награди или народна любов). Оформят се вражески лагери, които се впускат в кървав словесен двубой. Всеки е убеден, че е единствено прав и не желае дори да слуша какво имат да кажат другите. Размятат се криливи ризи и долни гащи, разменят се ехидни реплики и подигравки, изричат се тежки обвинения. Покрай всичко това изпълзяват и всякакви амбициозни писачи, които започват да отсъждат кой-крив, кой прав и да раздават компетентни разпореждания какво трябва да се направи с надеждата да попаднат под светлината на прожекторите.

В целия този жалък водевил нямаше да има нищо лошо, ако участниците в него не спираха да повтарят колко им пука за българската литература и как „нещо трябва да се направи“, за да я спасим.
Съжалявам, дами и господа, но отстрани не личи да Ви пука нито за читателите, нито за литературата. Това, което виждам, е една непрекъсната его-борба, едно надхващане кой е по-по-най и кой ще събере по-голяма глутница лаещи кучета. Средствата, с които се води тази борба, са махленски, развоят-предвидим. Като че ли така презряните „риалити шоута“ са с малко по-добър сценарий (там поне липсват претенции).

И докато всички се опитват да разделят и без това оскъдната баница, изведнъж ще вземе да се окаже , че на читателят му е писнало и е минал на безглутенова диета, изключваща български писатели. И то не защото всичките са „маскари“ или бездарници, а защото му е писнало от незряло поведение, ненужна драма и евтини рекламни манипулации.

Ако бях на мястото на онези, дето ги е грижа за българската литература, бих се занимавала по-малко с интриги и сеирджийство и повече с опити за по-добро писане, издаване и критично дискутиране. Тази работа няма как да стане без всеки да преглътне за малко егото си.

Но нали всички, на които им пука за българската литература, се готови да се борят за повече добри автори, повече издадени, преведени и продадени хубави книги и повече развълнувани читатели?
Или поне така твърдят.

Image: Charles Beeler

 

Книжната 2015

Какво да прави човек в предпоследния ден на годината, когато навън прехвърчат първите плахи снежинки? Не върви да каниш хора на кафе, защото повечето работят или отдавна са отишли на някое по-хубаво от София място да празнуват.

Идеално време за писане на равносметки. Ето моята.

Книгите

Според  Goodreads съм прочела 58 книги тази година, което не е зле, като се има предвид, че личния ми капацитет за четене е около 50 книги годишно. За съжаление обаче, се оказва, че истински ми харесват едва около 20 % от прочетените. Вероятно се дължи на факта, че се изкуших да прочета няколко свръх-рекламирани книги, за да се убедя, че са бози. Мисля да не повтарям грешката догодина 🙂

Колко книги съм купила през годината не знам, но вероятно са по-малко отколкото през 2014. Вече нямам място и не виждам смисъл при толкова непрочетени книги, които притежавам, да продължа да купувам още. Освен това наистина твърде малко са тези, които държа да имам и препрочитам след време. А и съотношението цена-качество на твърде много издания в България рядко е в полза на качеството.

Ето заглавията, които най-много ми допаднаха.

This slideshow requires JavaScript.

Авторите

През 2015 г. открих Мишел Уелбек, Джонатан Франзен и Херман Кох. Уелбек не мога да кажа, че е точно мой тип писател, но ми хареса острото му, иронично и безмилостно писане. Във Франзен буквално се влюбих (уточнявам, че го четох на английски) – трудно чета книги от по 800 страници, но той определено успя да задържи вниманието ми. А Кох е страхотен в профилирането на човешките характери. Чакам с нетърпение новата му книга, която ще излезе през 2016.

Любовта ми към Етгар Керет и Туве Янсон се затвърди още повече. Особено Туве! След като прочетох „Дъщерята на скулптура“ и „Честна измама“ през новата година се надявам да се захвана с биографията на тази магична писателка, която сякаш пребивава на границата между реалността и фантазията.

Кориците

Все повече имам усещането, че всички издатели са се наговорили да правят книги с възможно най-крещящи и кичозни корици. Практиката само един художник да прави 90% от оформлението на книгите в издателство резултира в абсолютното обезличаване на книгите и авторите. Това не е добре и за самия художник – нормално е ако работиш трескаво под заплахата на поредния наближаващ дедлайн наистина добре обмислените и изпълнени работи да са по-малко. Читателят посяга към книгата и не може да разбере дали става въпрос за крими, булеварден роман, семейна сага, сборник разкази или нещо друго. Има и изключения, но те трудно си пробиват път сред морето от визуално-натрапчиви корици. Иска ми се да видя нови художници със собствен почерк, нови техники (примерно фотография) при оформлението, по-изчистени корици.

Местата

Откриването на Читалнята е според мен е сред най-значимите събития свързани с книги на 2015. Макар и малко, мястото е много симпатично, а хората, които работят там – мили. Тъй като така или иначе човек не може да си позволи да си купи всички книги, които иска, „Читалнята“ е страхотно място да си вземеш книги от автори, които не познаваш или не си сигурен, че ще ти допаднат.

„Перото“ в НДК, макар да е направено добре и да има амбицията да събира хора, които обичат книгите, малко ме разочарова. Обслужването е доста бавно, а се случи  на няколко пъти да ни гонят, когато има представяне, което противоречи на обявената политика на отворени врати. Остава ми да се надявам, че с времето нещата ще се изгладят и мястото наисина ще стане приятно за спокойно посещение, а не само за представяния и светски събития.

…и някои наблюдения

През тази година купуването на книги се утвърди като мода. Селфито с книга е новото черно. Книги се появиха в модни фотосесии и блогове. Ако не четеш последно издадената книга на издателство Х, която всички останали четат, не си cool.

Писането вече е риалити шоу, а литературните конкурси се множат. За съжаление критериите за избор невинаги са особено ясни, а безпристрастността на журито е трудна задача в бранш, където всички се познават и са малко или много свързани с бизнес или приятелски интереси.

При свит пазар и растящ брой български автори, написали „шедьоври“, все повече се оказваме в забавната ситуация  много книги да се четат и хвалят основно от роднинския и приятелски кръг на автора. Хваленето на „нашата стока“ като „най-хубава“ вероятно работи донякъде ако книгата е бързооборотна и се продаде за месец-два. За съжаление това колко бройки се продават от дадено заглавие никога не е ясно, защото всички пазят в дълбока тайна тиражите си.

Формулата на българския книжен бестселър започна да ми се изяснява: той задължително се развива в героичното време на Освобождението или в изпълнените с горчиво-сладка носталгия години на социализма, има секс, щипка семейни предания, мистицизъм и местен патриотизъм и диалектни думички за цвят. Като че ли на авторите им е трудно да прекрачат отвъд дувара на провинциалното мислене. Ще кажете – то не е необходимо – все пак книгите и така се харчат 😉

Това, което наистина ме плаши, обаче, е липсата на поне минимална критичност в отношението към книгите. На всякакви нива. Иска ми се пишещите да мислеха повече преди да публикуват, а четящите – преди да хвалят. Не че не може да сме безкритични – може. Но трудно се става по-добър с взаимни потупвания по рамото.

Хайде дано 2016-та да е по-добра – с повече доволни читатели, повече смели и отворени към обратна връзка издатели и повече добри книги.

Disclaimer: Моля този текст да се приема със здравословна доза хумор (без да забравяме, че във всяка шега има и по щипка истина) 🙂 

Je suis крадец на книги

Аз съм „крадец“ на книги.

До момента съм свалила около 20 безплатни книги от Читанка и това ме нарежда сред хилядите, „ограбили труда“ на автори, преводачи и издатели.

Хвърлях по едно око на споровете по повод последното затваряне на „Читанка“ миналата седмица. Читателите обвиняват издателите,
че трупат пари, издателите от своя страна са възмутени, че хората четат без да си платят (!). Представителите на „Читанка“ заемат романтичния образ на Робин Худ, изтъквайки че правят всичко с некомерсиална цел.

Не знам кой крив-кой прав, но ми се струва, че заслепени от гнева си един към друг, страните в спора пропускат същественото. Има още

„Моето порно“ – Бояна Ламбер

pornotoАко не бях харесала как пише Бояна Ламбер в блога си, едва ли щях да разбера за книгата й , още по-малко пък да си я купя и прочета. Но явно звездите, отговорни за това точните книги да попаднат в ръцете ни, са били благосклонни. Така се оказах притежателка на том от 368 страници с провокативното заглавие “Моето порно”.

Ако трябва да обобщя “какво е искал да каже авторът”, бих перифразирала култовата реплика от “Туин пийкс” – “Тази книга не е това, което е”. Тя не прилича на нищо, което съм чела досега и именно това ме заинтригува.

“Моето порно” е интересен експеримент – авторката публикува текстове, писани в блога й в продължение на 6 години. Книгата няма съдържание, нито бележки под линия и обяснения. Корицата й определено не е “модерна” и не “хващаща окото” . Колко тъпо – кой ще си купи нещо на хартия, щом вече го има безплатно в интернет? И с такава “грозна” корица – как книгата ще се отличи в морето от боза, която залива книжарниците? Доста смело и самоуверено от страна на неизвестната (поне за мен) авторка да мисли, че ще има успех. Има още

Емил ми е мил

Аз съм дете на късния социализъм нямам почти никакъв спомен за опашките за дефицитни стоки, виещи се пред гастрономите едно време. Никога не съм била толкова запалена по някоя група, телевизионна или кино звезда, че да се редя и да чакам часове наред с трепет и затаен дъх появата им. Единственото ми подобно преживяване беше при посещението на Фредерик Бегбеде в софийска книжарница, където без малко да припадна, притисната от всички страни от феновете и бореща се за глътка въздух.

Реденето на опашка като феномен ми е непознато и крайно любопитно. Затова и вестта, че в мрачен зимен ден тийнейджъри (!) се редят на опашка за книга (!!) при това на непознат в литературните и читателски среди автор (!!!) определено ми прозвуча като материал на НеНовините. Къде се е чуло и видяло опашка за книги в България? Има още

Какво (да не) четеш

Откакто стана модерно да се чете всеки се надпреварва да препоръчва на другите какво да четат.
Освен специализирани блогове, рубрики в списания и фейсбук групи се явяват и меко казано странни явления като например банери „Милка (да шоколадът) ти препоръчва да прочетеш…“  Очаквам с трепет момента, в който ще ми дават книга в Пикадили за всяка покупка над 30 лв (йе!)

Всичко това е чудесно, но да не се отплесваме!

За да не остана назад и аз рекох да препоръчам туй онуй. Понеже съм опърничава, реших да ви кажа какво да НЕ четете. Тъй като по природа съм деликатна, а и смятам, че всеки трябва да си прочете количеството бози, за да открие своите шедьоври, ще спестя заглавия и автори. Има още

Когато искам да помълча

На премиерата на книгата имаше истински панди

На премиерата на книгата имаше истински панди

Правим какво ли не, само и само да не ни се налага да мълчим. Говорим, пълним пространството с думи, уплътняваме времето. Случайно да не трябва да поседим тихо със себе или (о, ужас!) с някой друг.

Само за тази година в света са публикувани над 2 251 000 нови книги. Представяте ли си колко думи са това?

На този какаФОН „Когато искам да мълча“ е меко казано странна. В нея има точно пет изречения. Всяка дума е внимателно избирана измежду много други от Зорница Христова. А след последната точка – цели две мълчаливи страници.

Едновременно с това илюстрациите на Кирил Златков са толкова красиви, че в момента, в който разлистих книгата, ми се дощя да мога да вляза в нея. Или да я прегърна за дълго. Почувствах се както винаги се чувствам в компанията на мълчаливи хора – малко неловко и тромаво, но някак уютно и топло. Като същинско мече.

„Когато искам да мълча“ за мен не е обикновена книга. Тя е по-скоро музика или медитация. Диалог със себе си и с авторите, след който се чувстваш озарен.

„Когато искам да мълча“ в Goodreads.

„Изплези си езика“ – Ма Дзиен

ezikaНе се лъжете по това колко е тъничка тази книжка. Петте разказа в нея са плътни като кубчето съсирена кръв, което се появява в един от тях. Трудно се преглъщат и от тях ти се гади.
Никога преди не съм чела някой, който така поетично и спокойно да говори за смърт, кръв, насилие, мизерия и нищета. Ма Дзиен сякаш е седнал насред тибетското плато и рисува от натура, с лека състрадателна усмивка на лице – толкова красиво говори за грозното и суровото.  А усещането за самотност и незначителност сред безкрайността на природата е твърде осезаемо.
Имам чувството, че главен герой на тези разкази е не друг, а Смъртта. Но не грозната и кокалеста Смърт с косата, а една друга Смърт-избавление, Нирвана и преминаване в друго измерение. Тази Смърт е дори в някакво отношение симпатична и очаквана – защото е справедлива и се отнася с еднакво безразличие към всички.

Смело е да издадеш такава книга, която не глези читателя и говори честно и открито за грозната страна на нещата. Тибет тук е далеч от романтичния образ на дестинация за хора търсещи духовно просветление –  сурова страна, в която всяка минута от съществуването трябва да бъде отвоювана, а човекът често е оставен да се бори сам за оцеляването си.

Мисля, че не бих могла да я сравня с нищо, четено досега.

„Изплези си езика“  в Goodreads

 

Книга как се прави ли? С любов .

kak se pravi

Ако обичате да четете, вероятно ви е любопитен процесът на създаване на книгата – как успява един свят, измислен от някого, да измине пътя до умовете и сърцата на множество други хора; как идеите препускат, напъхани в джобовете на думите? Истинска магия, ако питате мен.

Ето, че вече има книга за това как се прави книга. „Книга как се прави“ е изцяло измислена и нарисувана от Ася Колева. Уж е детска книжка, но е направена с толкова любов и внимание, че дори малко скучните възрастни биха я харесали.

Ася е създала уютен и симпатичен свят, където всеки, който пожелае, може не само да стане свидетел на книго-правенето, но и съучастник. Да открие в себе си история, която иска да разкаже и да намери смелост да я сподели със света.

Книжното тяло на „Книга как се прави“ е красиво и цветно, вдъхновяващо към творчество и предразполагащо към блуждаене във въображаеми светове. Мисля че няма да скучаете в нейната компания 🙂

 

„Книга как се прави“ в Goodreads