Спасението на „Невидимите кризи“

Зачитам „Невидимите кризи“ в първия благосклонно слънчев следобед на март. Всъщност е 3-ти март и оптимистичните чуруликания на птиците се смесват с ритъма на Дунавско хоро, воя на полицейски сирени и скандиранията от протестите. А над всичко кръжи хеликоптер. Има нещо привлекателно (свързано с детската ми любов по прелитащите самолети) и едновременно смътно плашещо в звука на хеликоптера. Звук от машина на времето, която ме пренася в друга реалност.

***

Когато бях малка, изпитвах неопределена тъга, че твърде малка част от съзнателния ми живот е минала през социализма. В новонастъпилия хаос „онова време“ ми изглеждаше романтично, подредено и по своему вълнуващо. Може би просто съм тъгувала по детството (което за мен приключи заедно със социализма).

Майка ми ми разказваше за това, колко трудно е било да се пътува в чужбина. Как криели „валутата“ в салам, но колкото и да били изобретателни, милицията винаги се досещала. Мама беше късметлийка – освен, че си пишела с мнозина чужденци по линия на Есперантския съюз, тя имала късмета да работи в БДЖ и така да посети немислими тогава дестинации като Франция, Италия, Испания…

Разбира се, спомням си и някои от историите на майка ми от „тъмната“ страна: за намаленото поведение, защото веднъж излязла след кино и си въртяла училищната барета на пръста. За това как се налагало да се местят многократно, а сутрин къщата им осъмвала одраскана с надписи „Фашисти“. За картечницата, която комунистите сложили на малкото балконче на дядовата къща и пукали цял ден, за да отпразнуват някакъв празник за ужас на дечурлигата вътре.

Извън тези истории и няколко не особено ясни спомена, по-голямата част от времето преди 89-та е мъгла. Има още

Спасението на „Невидимите кризи“

Португалски албум

„Защо да снимаш не е притеснително, а да седнеш да пишеш на публично място – е?…Затова някога хората са разказвали, а сега показват снимки. Канонът вече е друг – минава  през „Canon“-a.“

Португалски албум