Какво да прави човек в предпоследния ден на годината, когато навън прехвърчат първите плахи снежинки? Не върви да каниш хора на кафе, защото повечето работят или отдавна са отишли на някое по-хубаво от София място да празнуват.
Идеално време за писане на равносметки. Ето моята.
Книгите
Според Goodreads съм прочела 58 книги тази година, което не е зле, като се има предвид, че личния ми капацитет за четене е около 50 книги годишно. За съжаление обаче, се оказва, че истински ми харесват едва около 20 % от прочетените. Вероятно се дължи на факта, че се изкуших да прочета няколко свръх-рекламирани книги, за да се убедя, че са бози. Мисля да не повтарям грешката догодина 🙂
Колко книги съм купила през годината не знам, но вероятно са по-малко отколкото през 2014. Вече нямам място и не виждам смисъл при толкова непрочетени книги, които притежавам, да продължа да купувам още. Освен това наистина твърде малко са тези, които държа да имам и препрочитам след време. А и съотношението цена-качество на твърде много издания в България рядко е в полза на качеството.
Ето заглавията, които най-много ми допаднаха.
Авторите
През 2015 г. открих Мишел Уелбек, Джонатан Франзен и Херман Кох. Уелбек не мога да кажа, че е точно мой тип писател, но ми хареса острото му, иронично и безмилостно писане. Във Франзен буквално се влюбих (уточнявам, че го четох на английски) – трудно чета книги от по 800 страници, но той определено успя да задържи вниманието ми. А Кох е страхотен в профилирането на човешките характери. Чакам с нетърпение новата му книга, която ще излезе през 2016.
Любовта ми към Етгар Керет и Туве Янсон се затвърди още повече. Особено Туве! След като прочетох „Дъщерята на скулптура“ и „Честна измама“ през новата година се надявам да се захвана с биографията на тази магична писателка, която сякаш пребивава на границата между реалността и фантазията.
Кориците
Все повече имам усещането, че всички издатели са се наговорили да правят книги с възможно най-крещящи и кичозни корици. Практиката само един художник да прави 90% от оформлението на книгите в издателство резултира в абсолютното обезличаване на книгите и авторите. Това не е добре и за самия художник – нормално е ако работиш трескаво под заплахата на поредния наближаващ дедлайн наистина добре обмислените и изпълнени работи да са по-малко. Читателят посяга към книгата и не може да разбере дали става въпрос за крими, булеварден роман, семейна сага, сборник разкази или нещо друго. Има и изключения, но те трудно си пробиват път сред морето от визуално-натрапчиви корици. Иска ми се да видя нови художници със собствен почерк, нови техники (примерно фотография) при оформлението, по-изчистени корици.
Местата
Откриването на Читалнята е според мен е сред най-значимите събития свързани с книги на 2015. Макар и малко, мястото е много симпатично, а хората, които работят там – мили. Тъй като така или иначе човек не може да си позволи да си купи всички книги, които иска, „Читалнята“ е страхотно място да си вземеш книги от автори, които не познаваш или не си сигурен, че ще ти допаднат.
„Перото“ в НДК, макар да е направено добре и да има амбицията да събира хора, които обичат книгите, малко ме разочарова. Обслужването е доста бавно, а се случи на няколко пъти да ни гонят, когато има представяне, което противоречи на обявената политика на отворени врати. Остава ми да се надявам, че с времето нещата ще се изгладят и мястото наисина ще стане приятно за спокойно посещение, а не само за представяния и светски събития.
…и някои наблюдения
През тази година купуването на книги се утвърди като мода. Селфито с книга е новото черно. Книги се появиха в модни фотосесии и блогове. Ако не четеш последно издадената книга на издателство Х, която всички останали четат, не си cool.
Писането вече е риалити шоу, а литературните конкурси се множат. За съжаление критериите за избор невинаги са особено ясни, а безпристрастността на журито е трудна задача в бранш, където всички се познават и са малко или много свързани с бизнес или приятелски интереси.
При свит пазар и растящ брой български автори, написали „шедьоври“, все повече се оказваме в забавната ситуация много книги да се четат и хвалят основно от роднинския и приятелски кръг на автора. Хваленето на „нашата стока“ като „най-хубава“ вероятно работи донякъде ако книгата е бързооборотна и се продаде за месец-два. За съжаление това колко бройки се продават от дадено заглавие никога не е ясно, защото всички пазят в дълбока тайна тиражите си.
Формулата на българския книжен бестселър започна да ми се изяснява: той задължително се развива в героичното време на Освобождението или в изпълнените с горчиво-сладка носталгия години на социализма, има секс, щипка семейни предания, мистицизъм и местен патриотизъм и диалектни думички за цвят. Като че ли на авторите им е трудно да прекрачат отвъд дувара на провинциалното мислене. Ще кажете – то не е необходимо – все пак книгите и така се харчат 😉
Това, което наистина ме плаши, обаче, е липсата на поне минимална критичност в отношението към книгите. На всякакви нива. Иска ми се пишещите да мислеха повече преди да публикуват, а четящите – преди да хвалят. Не че не може да сме безкритични – може. Но трудно се става по-добър с взаимни потупвания по рамото.
Хайде дано 2016-та да е по-добра – с повече доволни читатели, повече смели и отворени към обратна връзка издатели и повече добри книги.
Disclaimer: Моля този текст да се приема със здравословна доза хумор (без да забравяме, че във всяка шега има и по щипка истина) 🙂
Date a girl who reads 